<<< ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ...ИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ <<<
ПЕСИМИСТИЧЕСКО-ОПТИМИСТИЧЕСКИЯ






Пътеводител на ПЕСИМИСТИЧЕСКО-
ОПТИМИСТИЧЕСКИЯ
стопаджия

- Носът ти май е нещо зачервен...
- И какво от това? На Дядо Мраз е също червен, но хората пак го харесват. За мене поне всички знаят, че не пия!
- Имам предвид, че носът ти тече...
- А пък при кучетата влажният нос е признак на добро здраве. Освен това, даже древните философи знаят, че всичко тече, всичко се изменя!
- Ама ако не вземеш мерки, носът ти съвсем ще окапе...
- Е, тогава ще се възползвам от случая и нищо чудно да успея да убедя Майкъл Джексън, че съм му сестра. Може дори да ме включи в завещанието си!

Това не е разговор с поредния стопаджия, който първо ми маха с вдигнат палец, а после назидателно размахва показалец, ако не и среден пръст. Това е диалог между мен и второто ми "аз". Уточнявам за протокола: напук на тестовете, според които все излизам краен песимист, обявявам за мое второ и по-силно "аз" това, което високо вдига лозунга "Колкото по-зле, толкова по-добре!". Защо го смятам хем за по-силно, хем за второ ли? Ами защото винаги то има последната дума.

От опит - личен, а не лабораторен - знам, че няма ситуация, от която да не може да се извлече полза. А опит не ми липсва. Ако правя курбан на всяка дата, на която нещо ми се е разминало, животът ми ще е безкраен празник!

Сигурно, когато съм се родила, са забравили да поканят някоя орисница и тя ме е проклела цял живот да се забърквам в неприятности - нерядко по собствена инициатива. Но пък винаги съм се измъквала невредима (или почти), значи орисницата или не е била много зла, или не е владеела достатъчно добре изкуството на проклинянето. Друго обяснение не ми хрумва. По-точно хрумва ми - че имам ангел-пазител или дявол-пазител, но на тези предположения обикновено ми отговарят: "Хайде де, ти пък за много важна се мислиш!"

Нека ви разкажа за някои инциденти, пък вие сами преценете!

Не знам на колко години съм била (във всеки случай доста малка, защото нямам никакъв спомен от случката), когато на една каруца й се разхлопала дъската и откъснала върха на единия ми пръст. Средния на лявата ръка - не че има особено значение. Много малко хора изобщо забелязват липсата, макар че баба ми до ден днешен не може да я прежали, а от време на време някой се опитва да ме убеди, че ще ме боли по-малко, отколкото при зъболекар, ако се навия на операция за отстраняване на дефекта. А аз възразявам - и на операцията, и на клеветата, че това е дефект. Не, ама наистина не разбирам как белят варени картофи хора, които си нямат такъв закривен твърд нокът! Освен като картофобелачка, нокътят е идеален и за отвертка - ако кажа, че върши работа колкото цяла кутия с инструменти, ще преувелича съвсем малко. А пък на враговете си не пожелавам да ме срещат нощем сами на тъмна уличка, даже ако на пръв поглед им изглеждам невъоръжена и почти безопасна. За да бъда честна, за едно нещо този пръст не става - не можах да се науча да свиря на китара. И какво от това? Ако се бях научила, сигурно никога нямаше да се сдобия с любимото си малко синтезаторче, което може да имитира няколко вида китари и толкова много други инструменти, че за овладяването им не биха ми стигнали десет живота и сто пръста!

Другата случка е по-скорошна. Преди две-три години пред сградата на любимата общинска данъчна администрация се подхлъзнах на боклук (не че се заяждам, ама за чистенето му аз си плащам данъците!), паднах и си обелих кожата на двете длани. Може да ви звучи като лека рана, но не е. На практика двете ми ръце бяха оголени и около месец ми се налагаше да се къпя с найлонови ръкавици и в поза "Хайл Хитлер!", докато израсте нова кожа. (Тук искам да кажа, че категорично отхвърлям инсинуациите на един приятел, който тогава каза: "Тц-тц-тц, какво ли не правят някои хора само за да не си мият ръцете!) Ако бяхме в САЩ, хепиендът на историята щеше да е, че съм осъдила общината за поне шестцифрено обезщетение заради телесна повреда и морални щети. Но не сме в Щатите и никога не можете да познаете каква ми беше ползата от тази случка, затова няма да ви карам да гадаете, а ще ви кажа - ами смених си линиите на ръцете! Не, не съм издирвана от Интерпол. Просто не бях особено доволна от това, което ми беше начертано на дланите. И сега вместо предишната вяла и накъсана линийка на живота имам категорична черта, която ми гарантира, че ако днес си купя костенурка, и след триста години ще й бера киселец и приятелски ще я почуквам по черупката с бастуна.

Третата случка е все още прясна, както и раните. Стана така, че неволно изиграх главната роля в екшън-комедията "Кацнал на едно дърво" - е, не телом, но поне ухом. Хората окачват по клоните мартенички, а аз се опитах да окача половин ухо. Кой казва, че само преди смъртта животът на човека минава пред очите му като на лента? За част от секундата видях неколкостотин римейка на репликата "ако не слушаш, ще ти откъсна ушите" в различни изпълнения. Първата ми мисъл след импровизирания кинофестивал беше, че вече ще си купувам с 50% повече обици, защото едното ми ухо беше разкъсано на две, та ми ставаха общо три броя уши. (Подсъзнателно все пак бях удовлетворена, че ухото ми е цепнато точно по средата - аз винаги съм държала на симетрията.) Около месец изглеждах като ван Гог на автопортрета му с превързаното ухо. (Тук искам да вметна, че най-после разбрах защо му е трябвало на Винсент да си реже ухото и да го праща на любимата си. Ами сигурно и тя е била като мене - душевно богата, но ушевно ощетена. Та затова на ван Гог му се е сторило много джентълменска постъпка да раздели с нея, каквото Бог му дал.) Сигурно се чудите каква ми е ползата от тази история - освен тази, разбира се, че случката ще ми е обица на ухото. Явно зарасналото ухо не става за инструмент, така че не съм станала по-робокопоподобна, както в първия случай. По линии на ухото пък никой не гадае съдбата, така се не търсете сходство и с втората история. Ползата е, че след като бях направила достатъчно за физическото си самоусъвършенстване и след като си бях гарантирала дълъг живот, този път подходих по-материалистично и открих начин да изкарам някой лев. Не, не ме търсете в афишите - няма да се показвам в цирка! Чисто и просто патентовах моя начин за водоустойчиво опаковане на уши. Значи, първо вземате прозрачно фолио за свежо съхранение на продукти. Покривате с него ухото и хубаво го омачквате, така че да прилепне херметически. После намотавате там, където ухото е закачено за главата, пореста гумирана лента за уплътняване на прозорци. Ако вярвате на рекламите, че най-добрата защита е кондомът, можете да сложите отгоре и презерватив. И накрая арт инсталацията се завършва от слой алуминиево фолио, което придава на творението леко футуристичен вид. Представяте ли си колко пари ще натрупам от пишман хора на изкуството като Христо Явашев и от всички деца, които не обичат да си мият ушите! Направо умът и паметта на калкулатора ми не го побират!

Е, убедихте ли се, че когато съдбата ми поднесе лимон, аз не просто си правя лимонада, но си поръчвам и пастичка?!


На стоп ви взе
Мариана Евлогиева




web design: web @ interpres.org
илюстрации: valeri @ interpres.org