|
Заминаха и повече не се видяха
старите й обитатели.
И чак след седмици разбрахме,
че нищо тук не са оставили.
Какво ги е накарало да тръгнат изведнъж?
Заключени, мълчат стените,
отрупани с картини и гоблени.
Заключени, мълчат спаружените кактуси
на остъклената веранда.
Заключен - ето там,
на двора,
мълчи и кладенецът
с прогнило геранило,
останал сам -
без дъно, без луна.
За продан къщата е обявена.
А аз от моята тераса гледам
към двора запустял
и мисля си с усмивка тъжна:
та кой ли смахнат ще я купи?
Навремето от Далчев съм запомнил:
"Обезлюдените места са неспокойни,
със призраци е пълна всяка стара къща."
Живеем в опоскано време.
Скапано време -
мешавица от суграшица
и леден вятър.
Изсъхнали дървета.
Клюмнали посеви.
Панелни гета.
Спаружени младежи.
Вдетинени старчета.
Взривени сънища.
Мръснословия.
Оглушахме
и ослепяхме
от измислени лидери
и ялови идеи.
Скверно време.
Превърнахме държавата си
в истинска лудница.
Оптимист е дяволът,
ако си мисли,
че може да ни направи
по-лоши.
След един отвратителен, кучешки ден
се прибирам по тъмно, уморен, озлобен
и във сприята ледена изведнъж виждам пет
стари псета до кофа за смет.
Някак странно се гушат, някак странно скимтят
и не дават на хората покрай тях да вървят.
И какво се оказа? О, ужас нечут!
Тези кучета бранят от свирепия студ
със телата си мършави в мръсносивия здрач
бебе някакво, посиняло от плач.
Някой тук го е хвърлил кой знае кога
и далеч е избягал, неоставил следа.
Боже, гледаш ли горе докъде този свят
във жестокост затъна и превърна се в ад,
че и псетата даже, дето вият от бяс,
вече станаха всичките по- човеци от нас!
Сред храстите, до блока ни панелен,
затънали в боклуци и във кал,
деца погребват кученцето Нели -
любимката на целия квартал.
Дойде отнякъде тук посред зима,
премръзнала, със счупено краче.
Превърза я и спретна й колибка
едно добро и състрадателно дете.
А после всички негови връстници
направиха си график кой кога
млекце да носи, хлебец и водица,
докато Нели стъпи на крака.
О, как играеха със нея, как се радваха,
как всички скоро станаха добри -
едно невзрачно кученце изстрадало
враждуващите "банди" помири!
И даже най-проклетите съседи,
които все за нещо бяха в спор,
с кутрето свикнаха и не посегнаха
да го прогонят в някой чужди двор.
Но откъде в квартала ни панелен
мерцедес някакъв одеве профуча
и смаза, може би нарочно, Нели
пред ужасените деца.
И ето ги сега, главички свели,
с очички, пълни с много жал,
погребват своята нещастна Нели -
любимката на целия квартал.
Вече нямам илюзии,
всичко до болка е ясно:
чудеса няма
и не може да има.
Мъж на средна възраст,
както би казал Момо Капор.
Мъж в разцвета на старостта си,
би се оплакал Стефан Цанев.
Казват,
щели да бъдат
най-хубавите години.
Най-хубавите за какво?
Да не би тепърва да тичам на воля
като дете?
Да не би тепърва да любя
като младеж?
Да не би тепърва да чакам
да се сбъднат мечтите ми?
Най-хубавите години,
но за какво?
За лицемерие.
Да се преструвам на нещо,
което не съм.
И да страдам,
че никой не ме разбира.
Никой не пише...
Нито звъни.
Паднал ангел.
Нямам даже и врагове.
Не, няма смисъл
да се правиш на велик
в очите на слепците.
Дори да си герой и мъченик,
дори да си и техният Спасител,
те все едно ще те отминат, сякаш там,
на кладата,
не си горял за тях,
за да изкупиш за пореден път и сам
греха им,
подлостта,
позорния им страх.
Имало ли ви е някога изобщо,
щом всички до един се изпокрихте
да не би
за нещо да помоля?
Е, да,
за вас съм нещо като експонат
в Музея на изгубените вещи -
неинтересен вече,
безполезен.
"Да видиш, че приятелят ти плаче..."
Жак Брел.
Забравихте ли тази песен-вопъл?
А някога я слушахме край масата отрупана
в Париж -
аз там живеех,
вие мои гости бяхте.
В сгъстената, ранена тишина,
в панелно гето
някъде накрай града
един наивник остарял
все още вярва във измислени слънца,
все още тича сам подир светулките...
Но никога,
но никога,
но никога
не бих отново тананикал:
"Жените - всичките, с които сме били,
ще ни забравят някога,
когато остареем.
Приятелите винаги остават!..."
О, не, приятелите тръгват преди тях.
И тебе ще приеме,
защото той приема всички,
но запомни,
че не допуска никого до себе си.
Родина ще ти стане,
защото вече нямаш своята.
И дом ще ти даде.
Но без адрес.
Това ли доживя -
да станеш продавач на плюшени играчки,
да мръзнеш в подлеза, да си броиш стотинките,
безвреме остарял и толкова невзрачен,
че трудно те познах и щях да те отмина?
О, ти ли си това -
неотразимият герой от футболните мачове,
красавецът, след който тичаха жените влюбени,
бохемата, пилеещ купища пари с приятели
по плажове и нощни клубове?
Естествено, на глас
въпросите си не задавам и не казвам кой съм,
макар че според мене нещо в паметта те жегна -
изтръпна, изчерви се... Не, не бой се -
ще ти спестя поредното жестоко унижение.
Не питам днес
дали от спортна страст отне ми някога
момичето, в което влюбен бях, а после го остави,
без капка свян, когато си отиде лятото,
за да потърсиш друга жертва за забава.
Не, аз не съм злопаметен
и даже на моменти съм добричък,
та няма просто тъй да те отмина, ето -
изваждам портмонето и подавам всичките
пари, които имам, за да купя на детето
три, пет, не...двайсет плюшени играчки мърляви,
които още там, зад ъгъла, ще хвърля.
Отивам си с опразнено сърце.
Изтича болката
и скоро всичко в паметта ще избледнее
като рисунка със пастел...
Сега жадувам дъжд -
внезапен,
яростен,
убийствен,
за да прогони тази гузна тишина.
В далечината писна устрелена сова.
Не, моята душа това е -
покаяла се грешница.
След миг и тя -
безсрамно гола -
ще тръгне бавно под дъжда
и ще върви до пълна изнемога,
до края на света.
Ще стигна ли спасителната стряха?
Не знам.
Но във ушите ми звънти
пак Гьотевата "Песен над водите".
Душата ми прилича на водата -
тя от небето идва,
към небето се въздига
и пак се връща на земята -
вечен кръговрат.
Аз вярвам във живота след смъртта,
тъй както вярвам, че съм бил
на този свят десетки,
може би стотици пъти.
Ще тръгна бавно под дъжда...
И посред нощ
по пътя си внезапно ще отбия
по някакъв отдавна изоставен път,
колата ще изключа и ще тръгна
пеша през омагьосания от луната лес.
Така, обезумял, без всякаква посока
до изнемога ще вървя,
с надеждата от всичко досегашно да избягам,
от всичко да се скрия,
да съм сам.
Край мен ще дишат милиони стръкчета,
дърветата ще си шушукат нещо много тайно
и аз ще слушам, слушам, слушам
неизброимо шествие от стъпки.
И този път ще издържиш.
Ще се съвземеш. Кръстът,
стоварен на плещите ти сега,
навярно е ужасно тежък,
но търпи!
И знай, че никога Всевишният
не би ни пратил бреме,
по-тежко от това,
което можем да износим.
Каквото и да става,
Той иска всичките да сме щастливи.
След буря птиците запяват.
Защо не правим като тях?
Когато в детството не ти разказва никой
оная приказка, вълшебната, която си мечтал да чуеш,
накрая сам си я измисляш и поемаш
на дълъг път с надеждата да стигнеш
описаното в нея царство.
Така и аз измислих моите коне,
препускащи на воля по зелените ливади
край селската река при залез слънце.
Те не приличаха на другите побратими -
кафяви или черни, груби, уморени и дръгливи,
ругани непрекъснато от нашите бащи,
които с тях оряха или свличаха
дърва за огрев от Балкана.
И малчуганът, който яхаше най-буйното жребче
във моята рисунка,
и той на мене не приличаше -
хлапака босоног, със кърпената ризка
и с пукната глава след битката поредна
между момчетата от двете махали.
Той беше като принц, облечен в бяло,
дошъл на вихрен кон от някакъв далечен край,
за да намери тук мечтаната принцеса.
Така и не открих бленуваното царство,
макар че прекосих страни и океани.
Но всеки път, когато ме налегнат грижите
и уморен се питам докога ще стигнат силите,
щом погледът ми спре на пожълтялата рисунка,
която мама някога във стаята ми залепи,
пак яхвам тези диви, вихрени коне,
препускащи на воля по зелените ливади
край селската река при залез слънце...
Хей, приятел, защо си мрачен,
защо си овесил нос?
Няма начин да няма начин -
ще се оправи
и твоят въпрос.
Току-виж след десет крачки,
може само и след три,
зърнеш две зелени пачки
и извикаш: C'est la vie!
Тичаш, тичаш, тичаш, тичаш
сред обезумяла гмеж.
Нямаш време да обичаш.
Нямаш време да умреш.
И додето се усетиш,
целият потънал в пот,
свършва този мимолетен,
този чудноват живот.
А какво пък всъщност трябва,
за да си щастлив и ти?
Научи се да се радваш
и на малкото дори.
Благославяй всеки изгрев,
рукнал от небето дъжд,
звучния планински извор,
златногрейналата ръж.
Хей, приятел, защо си мрачен,
защо си овесил нос?
Няма начин да няма начин -
ще се оправи
и твоят въпрос.
Току-виж след десет крачки,
може само и след три,
зърнеш две делени пачки
и извикаш: C'est la vie!