Постой така да те погледам!
Мига да запечатам искам.
Защото се страхувам,
че и тази нощ,
задъхана от цъфнали липи
и пощурели славеи,
ще бъде само спомен утре,
когато ни затлачи делникът
с досадните си грижи за насъщния.

Постой така да те погледам!
Такава -
мъничка и закачливо-плаха,
като от други свят дошла
с въздушните си стъпки.
От тук до края на света ще благославям
мига, когато спреш да те погледам -
дори когато музиката отзвучи
и ние станем бледи, бледи сенки
на глухото повтарящо се ехо...

Ще ме приемеш ли такъв,
какъвто никога не си ме виждала?
Завръщам се след дълго скитане
съсипан и обезверен.
Не ми остава нищо друго,
в което да се вкопча,
за да изплувам на брега...
Не ме гони!
До утре искам да остана
в безветрения пристан
на твоята невинност.
Поне със думи на съчувствие ме сгрей
и нахрани ме с мъничко надежда.
Като виновен малчуган ще слушам...
Не ме гони!

Закъснял, закъснял, закъснял,
плах и гузен,
най-накрая се връщам при теб,
но с последния влак.
И веднага разбрах,
че съм вече ненужен.
Като щъркелов сняг.

За какво съм ти днес -
глухо ехо от спомен предишен?
Подир час, подир два само мокра следа
ще остане от мен върху белите вишни,
върху млади, цвърчащи гнезда.

Преживяла сама
сивотата на дългата зима,
ти сега, омагьосана, гониш буйния,
слънчев южняк
и не искаш да видиш,
и не искаш да знаеш, че има
на света и нечакан от никого,
закъснял,
много тъжен
щъркелов сняг.

Ще те съблека от думите -
излишните -
и ще оставя само
най-хубавия ритъм -
заради снагата ти,
и само най-изисканата
и искряща рима -
заради очите ти.
И изведнъж
пред мен ще се яви създание,
божествено като сонет.

Винаги бързаш занякъде.
Винаги тръгваш припряно.
Спри. Остани още малко. Почакай ме.
Още е толкова рано!

Още не искам с напразни
спомени да заживея.
Толкова думи неказани
скрити в душата ми тлеят!

Вече безкрайно далечно е
всичко, което бе вчера.
Не, не повтаряй ми вечното
"утре" така лековерно.

Утре ще има ли, знаем ли?
Ние къде ще сме в него?
В тази съдба въображаема
кой би могъл да прогледне?

Нека мига не изпускаме,
който дели като мълния
вчера от утре, куршума от спусъка,
семето плахо от кълна.

Винаги бързаш занякъде.
Винаги тръгваш припряно.
Спри. Остани още малко. Почакай ме.
Още е толкова рано...

Безсилен съм пред твойта красота!
Кръвта се люшка като прилив
и грабнат от деветата вълна,
политам в бездната на твоя нереален
и неразгадан от мене свят.
Но аз не търся пристан за спасение.
Опиянен от тътена на див копнеж
и от греховни мисли връхлетян,
аз те проклиням днес и благославям,
аз искам да съм с теб и да те няма,
аз искам да съм твоят господар и роб.

Не ме оставяй да затъна
в утехата на делника.
Подкрепяй ме в красивата надежда,
че мога да надхитря времето!
И нека свидно упование
останат дните,
когато нищо нямахме,
а всъщност всичко беше наше.

Стоим безмълвни двамата, а помежду ни
като невидима стена се вдига
огромно огледало.

И изведнъж
това огромно огледало се взривява
и се разпръсква на безброй,
безброй парченца.

Е, вече няма във какво да се разбиват птиците.

На мен обаче ми е все едно.

Отлитна птицата на любовта.

А после?
После нищо.

В този свят така забавен,
пълен с шеметни жени,
мислех си, че ще раздавам
щедри ласки, но не би.
Та сега и аз самия
питам: що за орисия
да седя и утешавам
плачещи върби?

И какво -
цял живот ли така ще мъстиш,
озверял като пес за отнетия залък?
Престани да ръмжиш, престани да скимтиш,
рогоносецо жалък!

Все едно, няма тя да се върне при теб.
За какво? Да търпи твойте селски комплекси?
И да носи вина, че си зъл и свиреп,
щом намериш за ревност претексти?

Ти ли тук ми говориш за чест и морал,
дето даже сина си не искаш да видиш,
затова, че в поредния бурен скандал
защити свойта майка от твойте обиди!

Е, така ли
цял живот да мъстиш,
озверял като пес за отнетия залък?
Престани да ръмжиш, престани да скимтиш,
рогоносецо жалък!

Оня там,
с тениската и маратонките,
дето върви,
сякаш целият свят е в краката му,
той ли с нещо те нагруби,
той ли така те разплака?

Бързо сълзите си избърши,
поправи си грима, съвземи се.
Като дойде мъжът ти
(ето, задава се!),
какво ще му кажеш, като попита?
Че си влюбена като патка
в един спасител на плажа
ти, жената на баровец,
дамата от елита?

Знаеш, ревнив е като Отело
и като него ще те заколи,
ако даже за миг предположи,
че си решила рога да му сложиш.
(Да бе видял нещастникът
как с Оня двамата плувахте
все по-навътре, далече от залива,
как се боричкахте, как се целувахте!)

Е, и какво? Гледам днес, че се скарахте,
ти се разплака и нещо го молеше...
Ти ли - надменната и недостъпната,
ти ли това си или така ми се стори?

Сън е, разбира се. Може ли, питам се,
може ли ти да захвърлиш ей тъй уюта си -
къщите, вилите, колите, чужбините,
и да се втурнеш след някакъв гларус,
па макар и най-силният,
най-синеокият, най-ненаситният,
когото си срещала?

Ето, ти трескаво бършеш сълзите си,
грима си поправяш, набързо съвземаш се.
Такава те иска мъжът ти - усмихната, хубава.
Ето, той бавно към нас приближава -
гърбав, плешив, с бозав поглед и ланец огромен.
Ти, разбира се, страшно се радваш
(урока добре си научила!),
но както така го прегръщаш и нещо му шепнеш,
изведнъж
някъде там, зад гърба му
виждаш Оня,
с тениската и маратонките,
дето върви,
сякаш целият свят е в краката му,
и се свличаш уж отмаляла на пясъка,
и очите притваряш
("Прилоша ми нещо от слънцето..."),
и се правиш, че после заспиваш под сенника,
а всъщност се гмуркаш в морето след Оня
и двамата все по-навътре, далече от залива,
плувате, плувате, плувате,
докогато брегът се изгуби от вашите погледи
и никой, освен чайките,
не вижда как се целувате...

Държите ги изкъсо в клещи,
изнудвате ги със деца и вещи,
погледнат ли встрани - скандал готов,
макар че вече капчица любов
не сте способни да дадете вие -
съсухрени, отпуснати жени.

А те са още млади, щури, с яки плещи,
с походка дръзка и със кръв гореща
и в мислите, и в сънищата, знам,
далече от притворния си срам,
убиват ви с ками, с въже ви стягат,
през девет планини в десета бягат
и като алести жребци пръхтят три дни,
щом видят грешници-жени.

Елате, властелини на съня ми,
елате тук, при мен, преди да съмне,
ще ви приема всички до един,
ще ви устроя най-разюздания пир,
ще паднат глупавите маски,
ще ви даря с най-страстните си ласки,
ще бъдете на седмото небе -
отново истински мъже.

А сетне, до безумство изтощени,
три дни ще спите сити и блажени
и даже и след сто години
ще помните нощта при Месалина.

Вече над триста години сме заедно,
всичко си казахме, всичко изпитахме:

              обич   омраза
        липсваш ми   махай се
 с теб ми е хубаво   писна ми, тръгвам си
       мама помоли   проклетата вещица

чудни дечица с тебе отгледахме
ужас, и те като тебе, ни грам благодарност
чуй ме, аз пак те обичам, повярвай ми
как да ти вярвам, когато...когато...
нищо подобно, ти вечно мърмореше

  стига, обичам те   мразя те, мразя те
  липсваш ми много   ах, махай се, чуваш ли
       мама помоли   проклетата вещица
  хайде, прости ми   не искам, отивай си

ти за децата поне не помисли ли
те като теб само искат и искат
няма ли вече да млъкнеш, досаднице

Вече над триста години сме заедно,
всичко си казахме, всичко изпитахме.

Вече не можем така да сме заедно.

Вече не можем един без другия.