|
|
От едната страна -
желанията.
От другата -
спомените.
Някъде по средата сме ние -
далече и от едните,
и от другите.
От великото до смешното -
само една крачка.
Трагична!
От смешното до великото -
Чарли Чаплин.
Забрави, че се скарахме вчера за нещо си.
Да ти кажа ли, просто не помня причината.
Няма ангели само, нито грешници -
всички май сме едното и другото
наполовина.
Аз сега ти шептя и усещам, че думите
гонят болката и скъсяват безброй разстояния.
И садят, и садят, и садят помежду ни
най-прекрасната цветна градина, в която
ние с теб ще отгледаме с много търпение
любовта ни,
възкръсваща
като птицата Феникс.
Най-фин,
най-съвършен
е ето този празен лист,
преди да потекат по него думите -
нетърпеливи
и суетливо-бъбриви.
Благословена да е тази белота,
в която някъде неописуемо далече,
като в мараня
се мержелеят мислите -
все още неоформени,
почти безплътни.
Какви бъбривци напоследък се извъдихме!
Говорим адски много,
до прехласване
и даже и за миг не се замисляме
дали изобщо някой някъде ни слуша.
О, как завиждам на художниците
и на музикантите,
когато гледам още ненаписания лист!
Очи притварям
и потъвам в белотата.
И ето, виждам как със няколко замаха само
единият със четка
и другият със музика
рисуват тишината...
Сега, когато гледам планини от листчета,
натрупани по масата, във шкафове и чекмеджета,
разбирам колко празни думи съм изписал
и колко много време съм прахосал неусетно.
Да бях сега на двадесет години,
в началото на пътя си, едва ли
щях да поема към чукарите необозрими
на нещо, от което смисъл има ли, не зная.
Безсънни нощи, думи, думи, думи...
И след това какво? Пак същото! Животът неизбежно
си иска своето - помалко работа, почивка, хляб, надежда...
Сега, в сезона на сланата подранила,
със цялата си същност осъзнавам,
че няма по-чудесна, истинска поезия
от пълното мълчание...
Бъди като орлицата: изхвърляй
ненужното от полога на словото.
Орлицата, разправят, снася три яйца,
едното изоставя
и мъти само две.
А малките когато се излюпят,
захранва само най-голямото -
орлето,
което трябва да я наследи.
Здравей, как си, приятелко?
Не заспивай, светът е за двама.
И не казвай ми пак: виновно е лятото.
Не превръщай живота ни в драма.
Отшумя като приказка, каквото ни свързваше.
("Карай, Джони, карай - всичко тече!")
Ах, защо, ах, защо вършиш всичко прибързано!
("Не ме гледай така, момче!")
За мен отдавна хората говорят,
че аз съм само юноша блед,
Но аз със всички съм готов да споря.
Казано честно, всичко ми е наред.
За тебе хората говорят,
че често правиш гаф след гаф.
Но аз повтарям неуморно,
че ти си само цвят лилав.
Може би случайно аз те срещнах.
Имам нужда от тебе в нощта -
да вечеряме двама на свещи.
Но намерихме само една тишина.
Къде попаднахме, къде вървяхме?
Изгубихме се в този пъстър свят.
Но аз поне си мислех, че щастливи бяхме.
Блажени години, рокендролът беше млад.
Булевардът под старите кестени.
И синьото, лъчистото море.
И твоите очи, тогава тъй божествени...
Защо повярвах на думи, в които не вярва и малко дете?
Край реката редят се, редят се тополите.
Зелени капки се спускат над нас.
Аз те чакам докрай, аз те чакам, но, моля те,
подай ми ръка и в лош за мене час!
Спри, не си отивай, ще ми бъде тъжно!
Спри до мен, спри до мен, спри до мен!
Не, не мога, не мога, не мога да лъжа,
знам, ще дойде най-щастливият ден.
Не остарявай, любов, ето - завесата пада.
И аз дочаках пролетния дъжд.
Ветрове гонят ме през нощните клади.
Кой ли ще ме срещне в цъфналата ръж!
Две праскови и две череши?
Млади кончета пият вода...
А аз шептя: каквото беше - беше...
Изгубих всичко докрай, плаче мойта душа.
Минава, големият кораб минава.
Но всичко се връща. Не гледай ме с поглед студен!
Че аз не мога нищо да забравя.
По първи петли закъснели следи преминават през мен.
Избягай с мен. Там горе на черешата!
И не повтаряй твоето "ако, ако"...
И ти, и аз не сме безгрешни.
Ох, само си викам "Дано!"
Не, не всичко отиде на вятъра.
Нас все още ни чака най-красивият връх.
Само един живот не е достатъчен.
Ще пея до последния си дъх.
Прованс. Кафана. Пубери. Гъзари.
Гадняри. Въздухари. Комплексари.
Три маси пияндури, все авери.
Урунгел някакъв до тях се дзвери -
и тя пияна, значи, като кирка,
но продължава яко да си фирка.
Ракия, вино, облак, мечка, фанта...
Две самосвалки. Швестер. Стара чанта.
Поетка местна с адски тъжен скиф
забива тъпо местния шериф.
Ма той я скива с поглед най-свиреп,
макар че като всички тук омлатен е до дреб.
Та мам си джейс и казвам ти, брато,
от стойки писна ми и от пейзани
във тоя Бинбистан. Бе, мани, мани....
Макар че в чалгата съм доста слаб,
ще взема да изперкам рап:
"Е, по-добре да паднеш духом,
отколкото да духаш паднал.
Със други думи, няма май значение
кой ще ти духа и къде ще ти го духа,
по-важното е днес да водиш по-активен
живот духовен."