|
|
Вземи и плодовете, и цветята, и тези вейки свежи,
и моето сърце - за тебе то тупти.
Не го разкъсвай с пръстите си нежни -
в очите ти прекрасни то иска да се приюти.
Пристигам целият окъпан от росата,
която утринният вятър вледени.
О, нека морна да намери тук душата
в нозете ти покой поне за миг!
На твойта млада гръд глава да сложа
(последната целувка още там кънти!)
и бурите сърдечни така да уталожа -
до тебе да поспя, додето си почиваш ти!
Но може и така да стане, че внезапно да умреш
И даже може много хубаво да стане
Това обаче нищо не променя
От много работи животът ни зависи
Защото е в различни отношения
Със най-различни, всякакви явления
Все още не дотам приети, все още не дотам познати
Но аз към тях не смятам да се връщам.
Пороен дъжд
невероятен музикант
ти се събличаш под дървото
сред отзвучалата мелодия
и паметта ни съкрушена
отпуснахме ръцете си безкрайно уморени
и като клони на тополи
очите си склонихме
прегърнахме се като братя и заплакахме
отдадени на свойта болка
Какво бих могъл да ви дам?
Може би още едно око,
за да видите с него нещо незнайно.
Може би едно скрито ухо,
което даже в шума да долавя
звуците на симфония.
Може би едно тайно сърце,
което тупти в клонака на кедър
или в дългата шия на щъркел.
Какво бих могъл да ви дам?
Частица от непознатото,
което е толкова крехко,
сякаш е плод, търкулнат по хълма,
и няколко думи омайни
на някакъв дивен език,
който никога никой не ще разбере.
Ти търсеше цвете,
а намери плод.
Ти търсеше извор,
а намери море.
Ти търсеше жена,
а намери душа.
И се разочарова.
Залитам, спъвам се, започвам да ругая,
Гръм, трясък, звън на счупено във мрака....
Седя сред руини - объркан и смаян
пред вазата на любовта ни, чудна само преди малко.
През хилядите ранички струи кръвта ми,
но аз съм втренчил поглед само във парчетата,
край мен като конфети разпилени,
и "не!" крещя във своята несрета.
И както много дълго и несръчно,
като дете наивно аз се мъча
отново да слепя отломките на любовта щастлива,
внезапно мисълта ме осенява
(уви, безкрайно късно, както често става!):
най-рядкото съкровище в света е най-чупливо.
Той се продаде заради
два дълги крака с жартиери
и дръзко щръкнали гърди,
но скоро тъпи ги намери.
Тя пък за миг не издържа
при мисълта за брак и къща
и да й казват "госпожа".
(Не страдаше за ласки мъжки.).
Семейство със едно дете,
живееха те криво-ляво
и много рядко от сърце
приказваха си, както трябва.
Когато си отиде тя
от този свят с безлика орис,
той в миг почувства празнота
и загуба на жизнен порив.
При дъщеря си и при зет
Отиде да живее клюмнал,
Но скоро хвана го съклет -
Ни упрек, нито блага дума.
И както хладенееше кръвта,
Веднъж, във час на самотия,
Отрони той една сълза
И зашептя сърцето му: Мария.
Годините напръскаха
ръцете ни с кафяво,
докараха ни ревматизъм,
а косите посивяха,
Пооглушахме, станахме
далекогледи.
Такива влюбени рискуват
присмех вредом.
Кога така стремглаво,
безвъзвратно отлетяха
мълниеносните ни сили
и малиновата свежест,
ръцете, сплетени щастливо,
целувките ни до забрава?
Подготвя времето крещящото
си отрицание.
И ето вече - малки унижения
заради разсеяност.
Студени тръпки.
И Оная остри си косата.
Но лъчезарно-влюбено
примират пак сърцата
и шепнат си слова
за преданост лелеяна.
И знам, и знам,
че няма сила на земята,
която може да ни раздели
до сетното дихание.
Не съм човек, препускащ в тръс по земното кълбо
и лапащ жадно разстоянията,
за да се хвали с тях.
Не съм и пътешественик бездомен,
заскитан из далечните страни
с копнеж нестихващ.
Не съм турист безгрижен,
странстващ по познатите пътеводители.
Не съм и пилигрим, дошъл в светилището,
за да падне на колене и да се помоли.
Аз съм фермер, обхождащ своето имение
между седемте разпръснати морета.
И като добър стопанин, обичам всички,
Даже най-затънтените ниви на чифлика,
както и най-изисканите градове,
облени от трептяща светлина.
Да, всички пътища в света са мои.
И няма никакво значение
дали това са облаци,
върху чиито пухкави крила препускам,
или са морските вълни, разпръскващи се под носа
на мойта шхуна,
или са релси, губещи се в хоризонта необятен,
или са девствени гори, изплашени от хората.
Поемах всички пътища със скритата надежда,
че все един ден ще оставя върху тях следи.
И аз наистина ще ги избродя - рано или късно,
Пътувайки надлъж и шир, за да наглеждам своето имение,
по цялата земя.
Защото трябва винаги да знам
дали във него всичко е наред,
дали навреме семето е хвърлено в браздите,
дали навреме са прибрани плодовете.
Аз трябва да упрекна закъснелия дъждец
и да похваля със потупване по рамото
изгрялата зора.
Мой дълг е да измервам с крачки
и най-високите върхари на планетата,
за да узная инженерите дали не са излъгали
с по някой метър.
Аз трябва задължително да проверя
дали във ескимоската колиба
наистина е хладно
и дали е вярно, че само в Индия
индусите със белите тюрбани се разхождат.
Как бих могъл да зная къде е по-добро кафето -
във Гвателмала или в Етиопия,
ако не съм опитал черния нектар
на тези две места!
Как бих могъл да различа прегръдката на гейша
от прегръдка на мулатка,
ако не съм прекарал някоя и друга нощ
в Япония и Куба?
Дори и на вулкан ще се кача,
щом искам да съм сигурен, че бълва огън.
На лов за китове ще ида,
понеже искам да се възхитя
на струята вода, която те изхвърлят.
Така аз никога не бъркам
две живи същества във своето имение.
А ако някой се опита да представи
джунглите на Амазонка като африкански,
ще споря с него дълго и с познаване
на най-големите подробности.
И както тъй си се разхождам по екватора
и изведнъж в нощта пред мен изгрее слънце,
ушите му веднага ще издърпам
и ще го пратя там, на полюса,
където му е мястото.
Аз трябва също сам да проверя дали снегът вали,
дали проклетите гадинки по кожата полепват,
дали и пеперудите не са рисувани
от палави художници
и хлебното дърво дали привиква
да дава плодове
дори през сухите сезони.
Намислил съм да ида и до Лхаса,
да опозная там Далай Лама,
а сетне и до Щатите и там да стисна
ръката на самия Джо Луис.
Така ще мога да ги укоря след време,
ако, да кажем, видя светеца от Тибет
да се развлича със билярд в някое противно кафене
в Буенос Айрес,
или боксьорът да се моли в Мека,
пред камъка Кааба.
Защото искам всичко в моето имение
да бъде винаги безупречно:
денем слънцето да работи, а нощем да блестят
звездите,
реките към морето да текат,
а върховете да стоят по своите места.
Макар че се старая едва-едва да стъпвам,
та моят строг контрол да бъде резултатен,
навсякъде веднага ме познават.
Когато скитам из гората, скворците весело
ме поздравяват,
а змиите и костенурките, изпълнени със уважение,
се спускат тутакси към свойте дупки:
"Деца, деца, та днес е празник! "Ето -
оттук минава Великият ни господар!"
При залез слънце, когато се унасям в мисли,
небето се облича с нежен пурпур,
та морните ми клепки да погали.
А ако летен закачлив дъждец заръси,
той праща ми дъгата - знак за покаяние,
страхувайки се, явно, да не би да му се скарам.
И мравчиците плъзват по кратката ми,
и трънчетата в кожата ми се забиват,
за да вземат дела си от човешката ми кръв,
кръвта на своя Господар Велик"
А аз... аз всички тези реверанси
приемам с леко кимване и ласкава усмивка -
нали така подхожда на стопанин,
дошъл във своето имение,
разпръснато по всички континенти,
от седемте морета оградени.
ТЪГА ЩЕ МЕ СПОХОДИ
Тъга ще ме споходи,
когато те погалят напразно мойте думи,
когато безучастно на моя гняв отвърнеш,
когато твоят поглед е пълен със възхита
и в миг се възцарява тишина,
щом друг те заговори.
Тъга ще ме споходи,
когато си помисля,
че аз те притежавах,
че сякаш мои бяха мечтите съкровени
на твойта дъщеря,
дъха на хляб препечен
и сумрака безмълвен на есенния ден.
Тъга ще ме споходи,
когато заживея с досадното съмнение,
че бил съм твоя обич,
че в теб съм влюбен бил,
че беше, но не беше,
че имаше те нявга,
но всъщност, ах, но всъщност
така не се яви.
Очите ти на циганин блестяха
насреща ми със хипнотичен пламък.
И като ангел някакъв и дявол
чрез тях ти искаше да ме подмамиш -
завинаги.
О, щастие! Но и такава мъка!
За любовта и за смъртта си мислех...
Самите небеса, самият пъкъл,
ти покори ме, без да кажеш нищо -
завинаги.
СЛАВА БОГУ, ЧЕ...
Слава богу,
че поне гърмящи змии
нямаме.
Имаме си политици,
общественици,
икономисти,
телевизионни "звезди",
депутати,
гласуващи като автомати,
и какви ли не още
отрови.
Но нямаме
гърмящи змии!
Е, да,
животът можеше да бъде
и по-неприятен.